13.3.12

Кино вечери

Програмата ми за СФФ е нашарена с цветни маркери и всяка вечер е планирана. Поне до края на месеца.

Заглавията, на които се спрях, са повече отколкото имам физическатa възможност да гледам. Малко ми е тъжно, че ще пропусна някои, за които съм сигурна, че ще съжалявам. Хубавото на тези фестивали е, че можеш да попаднеш на страхотни неща, които иначе няма как и къде да видиш. Вчера за пореден път се уверих в това. Но за това малко по-късно.

Накратко, до момента успях да направя филмова разходка по следните ленти (по реда на гледане):


Копродукция Румъния-Франция. Лентата е заснета в Румъния, което я прави твърде близка до нашата действителност - подбраните локации в Букурещ са подобни на места, които всеки ден виждаме в София. Мръсен и забързан Букурещ, запуснати блокове, университетски зали със соц обзавеждане. Рязко различие установих единствено при сцената, заснета в библиотеката. За съжаление, в полза на тяхната.
Филмът разказва една сложна любовна история, оплела трима души в не съвсем класически триъгълник. Александра и Кристина изживяват безметежно дните на своята нежна връзка, докато не се разкрива малката "мръсна" тайна за връзката на Кристина с брат й Санду. Няма да се впускам в анализ на моралните дилеми, пред които застават героите и зрителите. Общото впечатление е за приятен, добре направен и добре изигран филм, който успя да ме накара да съпреживея и красивите моменти, и вътрешните драми на героините си. Защото ако не можеш да се поставиш и от двете страни, или не си живял, или лицемерничиш пред себе си.
Някои от критиките към филма са, че оставял твърде неща неказани, необяснени. Според мен оставя много място за въображение, което понякога плаши хората, които не са наясно до какви дълбочини може да стигне тяхното.



Филмът на Константин Божанов, който събра доста награди по международни филмови фестивали, най-накрая достигна до широката публика и у нас. Признавам, че бях особено нетърпелива да го видя, макар че си спестих стъпката "четене на ревюта" преди гледането. Исках да си имам мое, неопетнено мнение. А то е, че ми хареса. Играта на Ованес и Анжела радва изключително много.Самата идея се развива буквално по път, осеян с препятствия. Много красиво беше направена единствената свенлива любовна сцена. А последните 5 минути от филма оставят много емоция и тема за размисъл. Девойката е меко казано - впечатляваща. А Торосян се доказа за пореден път.
Проблемът за истината, лъжата и дългият път, който трябва да изминеш на автостоп към себе си, е поставен по доста интригуващ начин и те кара да се замислиш, че фантазирането може би няма лошия отенък на лъжата, ако не вреди на никого, но и че тънката граница между двете е въпрос на сложен избор.
Изключително ми хареса музиката към филма, финалната песен така ме грабна, че я издирих специално.
Прочетох критики към факта, че филмът беше с английски субтитри, което за пореден път показва колко е комплексиран българинът. Дотолкова, че да забеави, че София Филм Фест е с малката подробност - МЕЖДУНАРОДЕН. Нормално е прожекцията да върви на някой малко по-различен език от нашия собствен. Имало реплики на немски и английски, които не са преведени. Ами... замислете се в кой век и къде живеете, уважаеми. Не съм фен на чуждиците и показното благоговеене пред англоезичието, но то някак си се превръща в необходимост по пътя към Европа, който така силно копнеем да поемем.
Аз имам само лека забележка към звука, който беше малко нисък на моменти, но както каза Здравко, в Зала 1 на НДК само концертите на Веско Маринов имат идеален звук. Това в кръга на шегата.
Малко се разочаровах от липсата на елементарно колегиално уважение от страна на някои от ВИП гостите на събитието, които не спряха да говорят помежду си и по телефоните, да се кискат, да влизат и излизат през и без това скърцащите врати на залата. Потресаващо беше и как се изнизаха преди да са изтекли финалните надписи и екипът на филма се поклони пред полузипразнените седалки. Рядко някой месия е признат в собствената си страна. Далеч съм от мисълта, че г-н Божанов е месия, но заслужава искрено уважение за работата си по Аве.

3. Rew Day (2012)


Късометражната анимация на Свилен Димитров завърта наобратно житейската лента на един обикновен човек, който като повечето от нас се събужда с усмивка и си татаника сутрин. А вечерта... Е, вечерта може да ти покаже, че денят не се познава по сутринта.

Филмчето участва в надпреварата за Jameson Short Film Award, една инициатива с десетгодишна традиция, благодарение на чиято подкрепа и у нас късометражното кино получи едно рамо.

Миналогодишният фаворит - Влакове на Павел Веснаков, за който писах преди точно една година, все още е сред любимите ми "къси" филмчета.



След края на Rew Day имах планове да гледам друг филм от програмата на фестивала, но останах и видях началото на Шанс. Канада. Името не ми говореше нищо, но често е така с фестивалните филми. Името и няколкото реда в програмата не могат да дадат ясна представа за това, какво да очакваш от съдържанието зад заглавието.
Останах да изгледам целия филм, заинтригувана от присъствието и краткото представяне от страна на режисьора. Както и от факта, че обеща да отговори на всички въпроси след края на филма.
А филмът се оказа изненадващо добър. Напрежението се зароди още в първите минути и остана до последно, постепенно, но упорито назряващо. Действието се развива  някъде през 90те в предградията на Ванкувър. Както Саймън Дейвидсън спомена, първоначално е замислял сценария като автобиографичен, но в последствие е променил това свое решение. Когато си на 17 искаш да си от лошите. Каза той. Това искат и героите му, които се замесват уж на дребно в хазарта и неусетно се увличат, докато невинната игра застрашително се превръща е нещо чудовищно и някои от тях трябва да преценят на коя част от себе си да дадат превес. Главният герой се изправя пред избор да продължи да бъде лошото момче или да изостави този образ, който му тежи особено силно след смъртта на най-близкия му приятел и осъзнаването, че играта е загрубяла повече от планираното.
Когато си на 17 искаш  да си част от екшъна, да живееш във филм. Понякога се оказва обаче, че сценаристът не слага в устата ти репликите, които искаш да произнесеш.

Саймън Дейвидсън сподели много интересни факти около зараждането и изпълнението на идеята си. Един от тях беше, че като малък е 'пропуснал' частта с хазартните игри, а просто с приятелите си е разбивал коли из предградията на Ванкувър. За да бъдат лоши, за да бъдат готини. Не за да крадат.
За да влезе под кожата на героите си, започва да играе и залага онлайн. В казино във Вегас се улавя, че се е поддал на хазартния ентусиазъм и споделя, че е разбрал защо хората изпадат в зависимост от този адреналин.
Т. нар. background на режисьора ме респектира истински. И макар че зад гърба си до момента има само късометражни филми, The Odds определено мога да определя като отличен дебют в пълнометражното кино. 
Актьорската игра е повече от блестяща, тези на пръв поглед хлапета, изявявали се основно в ТВ сериали, се оказват адски въздействащи и стоят много по-професионално на екран от някои по-възрастни и опитни свои колеги. Tylor Johnson силно ми напомни младия Том Круз, а Jaren Brandt Bartlett е лошото момче, под черупката на което през цялото време прозира другата истина.
Единствените ми забележки са към момичето, което превеждаше на срещата със Саймън Дейвидсън. По-кофти превод с мънкане, забравяне по средата и волни интерпретации не бях чувала. Вероятно това не е професионалното й поприще, но ме накара да се почувствам доста неприятно и едва подтиснах желанието си да й кажа, че е по-добре да не превежда изобщо. Човекът говореше идеален английски, с любим акцент, който всички в залата очевидно разбираха. За щастие, той няма как да е разбрал какви гаври бяха направени с думите му :D


За да завърша предългия си пост -   без фестивали като този много чудесни филми биха останали неизвестни за мен и за много други хора, които биха ги оценили. Благодарение на фестивалите получаваме достъп и до незатъпяващокомерсиалните филми, които активират мозъчните клетки значително повече, отколкото пуканките и колата в кината от типа Mall активират стомашните ти сокове. Как да не ги отпразнуваш?


7.3.12

А ти с колко линии се возиш?


Поредното малоумие от страна на Столична община. Няма такава наглост!
Ето тук можете да се информирате за намеренията на нашите мили управляващи от ГЕРБ да премахнат картите за 1 или 2 линии на градския транспорт в София, защото "твърде малко хора ползвали този тип карти". Това изобщо не е вярно и не знам с кои очи от Общината твърдят, че са правили проучване, което показва подобни резултати. Или пък че на софиянци ще им излезе по-евтино да плащат 50 вместо 23 лева. промяната обаче щяла да доведе до спестяване на разходи за СКГТ и за - забележете - самите граждани на столицата (?!). Нямам думи. Ще се приближим до Европейския ценови стандарт, ама с нашенските кирливи заплати.

С промените не се вдигат цените на картите, категорични са от Общината. Поскъпването обаче ще е факт, защото с отпадането на възможността да си закупим месечна карта за една линия, която струва 23 лв., или за 2 линии на цена 40 лв., единствената алтернатива е карта за цялата градска мрежа, която струва 50лв. Промените били изгодни и за общината, и за пътниците, твърдят вносителите на проекта.
Аз пътувам само с ЕДНА линия от години. И определено не смятам, че ще ми е по-изгодно да плащам 50 лева за всички линии, които НЯМА да ползвам. Не виждам кой освен общината ще спечели  от този цирк. Много хора са организирали живота си така, че живеят и работят на място, до което достигат с един автобус, тролейбус, трамвай или метро. Вместо да се улесни придвижването на големия поток в столицата, ще принудят хората да си тръгнат с колите, защото при алтернатива да дам 50 лева за услуга, която НЯМА да ползвам, по-добре да давам 150 и да се превозвам в собствен автомобил. Поне няма да е толкова тясно, миризливо и мизерно.


Друг резултат от безумната идея на общинарите ще бъде това, че гратисчиите ще станат повече, и то не съм 100, а 300% сигурна. Аз самата винаги съм била стриктна, дупча билет дори за 1 спирка, но при този гнусен рекет с удоволствие бих се возила гратис!


Радослав Тошев - председател на Транспортна комисия: - Но сега е по-добре от преди. Първо намаляваме от 60 на 30 превозните документи, и второ - на практика се намаляват цените на картите. Това е!

Г-н Радослва Тошев явно е учил някакъв особен вид възвисша математика, защото аз с моите познания не мога да достигна до такъв отговор. Всеки може да сметне, че 50 е два пъти повече от 23 лв, колкото е цената на карта за една линия в момента. А ако всеки ден си купувам по две билетчета = 21 дни х 2 лв = 42 лв месечно, което също е почти два пъти повече от 23 лева!
Г-нът председател на Транспортна комисия твърди още, че така услугата ще бъде много по-удобна. Не смешно, а тъжно.

Поредният рекет от страна на Столична община. Предложението предстои да бъде внесено за гласуване на 8 март.
Бъде ли прието, за мен вече няма да има грам съмнение, че единственият изход от тази помийна яма се нарича Терминал 2.


5.3.12

Филмирай се през март


Тези дни ме затресе кино-вълната, защото не остана никакво време до началото на  чакания с нетърпение Международен София Филм Фест, на който ще можем да видим доста обещаващи нови и доказани, но позабравени стари ленти.

Точно разглеждах програмата и си набелязвах какво да гледам (макар че много ми се иска всичко да видя, но времето е твърде ограничен ресурс :)), когато попаднах на тази новина:

Определено много се радвам за успехите на филма, защото мен лично много ме докосна, подсмърчах дори на второто гледане в приятната обстановка на малка кино-зала, не в столичен мол и без пуканки.
И преди, и след да гледам Тилт, прочетох доста мнения и в заключение мога да кажа, че по-младата публика не е усетила като цяло филма, защото някои дребни елементи просто не им предизвикват никакви асоциации. Да кажем, че родените след 88-89та са далеч от някои дребни вълнения, които ние, родените само няколко години по-рано - още си спомняме с умиление или раздразнение. За "по-младите" това е просто поредният филм за прехода.
За другата крайност - онези, които хич не харесаха филма и също казаха, че е поредният по темата, може би са прекалено сърдити на това време, защото им е твърде познато повече с негативите може би. Това, разбира се, са само мои мисли.

За мен филмът беше една красива история, която щеше да е красива и извън времевия контекст и това се доказа от международното признание, което Тилт получи не веднъж. Защото ако на нас (не) ни харесва поради емоционалната обвързаност с детските/младежките ни години, то на членовете на международните журита едва ли им извиква сълзи в очите поради някакви  спомени от близкото българско минало.
Онези, които не харесаха сюжетната линия или актьорската игра (която според мен беше много на ниво и показа, че имаме няколко млади надежди), не могат да отрекат (вярвам) техническите постижения - нашето кино едва сега прохожда и твърде много хора и обстоятелства се опитват да го ритат по още слабичките крачета, но тази лента определено се различава от многото бг опити за кино. Не са случайни номинациите за операторска работа, монтаж, музика. Нито е случайна наградата за режисьорска работа.

В тона на приповдигнатото си настроение ще кажа, че от българските филми на фестивала с нетърпение чакам да видя АВЕ.
Както и АКО ИСКАМ ДА СВИРЯ, АЗ СВИРЯ - може би не толкова заради румънското участие, колкото заради "шведската следа".
Копродукцията БОНЗАЙ ме спечели със споменаването на Пруст и "По следите на изгубеното време" в резюмето на филма. А ДЕТСКИ ИСТОРИИ  се надявам да ме въведе в един позабравен свят.

Интересни са ми интерпретациите на любими класически романи:
1.  Чисто новата на "Брулени хълмове" (Великобритания, 2011) 
Награди и номинации
Венеция ’11 – „Златна Осела” за забележителен технически принос (Роби Райън) и номинация за „Златен лъв” Камераимаж ’11 – „Златна жаба” (Роби Райън) Валядолид ’11 – Най-добър оператор и специална награда за Соломон Глейв и Шанън Биър
2. Черно-бялата лента "Големите надежди" (Великобритания, 1946), която ми е голям пропуск все още.
Награди и номинации:
Оскар ’48 – Най-добър художник продукция на черно-бял филм (Джон Брайън и Уилфред Шингълтън), оператор и номинации за режисура, филм и сценарий


И тъй като за мен тези фестивали са уникално предоставена възможност да видиш на голям екран продукции, които иначе са достъпни вече само за гледане на компютъра (освен ако си нямате мини зала за прожекции :)), обикновено поставям акцент на по-старите филми:

ВЗВОДЪТ НА КУКЛИТЕ (САЩ, 1973)
ГРОЗНИ, МРЪСНИ, ЗЛИ (Италия, 1976)
ЕДИН ОСОБЕН ДЕН (Италия-Канада, 1977)
БАЛЪТ (Италия-Франция-Алжир, 1983)
На първо време толкова.

Програмата на фестивала е доста богата откъм избор на нови и стари филми от няколко континента, изобилства и от късометражни предложения.

Приятно гледане ;)